В началото на 21-ви век английският шампионат започна сериозно да притиска и дори да изпреварва останалите първенства в Европа. Висшата лига се превръщаше в един изключителен продукт, който да даде на хората огромно зрелище. А водещите отбори ставаха все повече и повече. През кампания 2004/05 Челси се присъедини към тях с гръм и трясък. „Сините“ от Лондон спечелиха втората си титла на Англия и го направиха с чудесен състав.
Челси свали от върха „непобедимите“ на Арсенал. Тимът, воден от Жозе Моуриньо, допусна само едно поражение, събра 95 точки във Висшата лига. Освен това грабна и още един трофей. Това беше Купата на лигата. „Сините“ бяха на крачка от финала в Шампионската лига и само представянето в ФА Къп не беше толкова задоволително. Все пак отборът, който Моуриньо водеше тогава, беше наистина уникален. Затова и той ще бъде седмата най-добра единайсеторка този век, която ще си припомним.
ЗАЩИТА И ВРАТАР
В отбраната на лондончани бяха привлечени ключови състезатели като Рикардо Карвальо и Пауло Ферейра. И двамата дойдоха от Порто и бяха със статута на европейски шампиони. Към тях прибавяме Джон Тери и Уилям Галас и получаваме най-добрата отбрана някога в сезон от английския елит, допуснала едва 15 гола в 38 срещи. Номер едно по двубой във всички турнири беше Тери с 53, в които вкара 8 гола. Галас прибави още две попадения в 46 срещи, Пауло Ферейра не се разписа в своите 42 мача, но направи така, че Стивън Джерард да си вкара автогол във финала за Купата на лигата, за да бъде изравнен резултата на 1:1 и да се стигне до продължения, в които Челси триумфира с 3:2. Карвальо изигра най-малко двубои от всички тях – 39, в които се разписа веднъж.
Няма как да не споменем и част от резервите като Глен Джонсън и Уейн Бридж, та дори и Роберт Хут, които имаха своите моменти. Бридж спокойно можеше и да е титуляр, но тежката му контузия принуди Моу да използва Галас отляво на отбраната.
Тук е мястото да поставим и вратаря Петър Чех. Той също беше ново попълнение в невероятното трансферно лято, за което помогнаха парите на Роман Абрамович. Чех бързо измести Карло Кудичини от титулярната позиция и във всичките си 48 мача запази 28 сухи мрежи и допусна само 29 гола.
НАПАДЕНИЕТО
В атаката също едно от новите попълнения изигра ключова роля. Това беше привлеченият от Олимпик Марсилия Дидие Дрогба. Котдивоарецът вкара 16 гола в 41 мача. Същият брой попадения, но в 57 срещи реализира и Ейдур Гудйонсен. Това беше атакуващото дуо в системата 4-4-2, която Моуриньо най-често практикуваше.
Помагаше им и Матея Кежман, чиято адаптация в Англия се оказа трудна и сърбинът се разписа само 7 пъти в 41 срещи, в които се включваше предимно от пейката.
ХАЛФОВЕТЕ
В средата на терена силата на Челси беше неописуема. Подобно и на отбраната, тази линия допринесе толкова много за успехите на „сините“, че думите са крайно недостатъчни. Трудно е да определим твърдата четворка за Моуриньо през кампанията, но двама души се открояват най-много. Това са голмайсторът в онзи сезон Франк Лампард, който се разписа 19 пъти в 58 срещи във всички турнири. Асистенциите му дори надхвърлиха този брой и достигнаха до 22, което е повече от впечатляващо за играч от средата на терена.
С дефанзивните си изяви впечатли Клод Макелеле, който нямаше конкуренция на поста си в Англия, а може би и в цяла Европа. Той изигра 50 срещи, в които все пак отбеляза веднъж и подаде за още 3 гола.
Трети по мачове тогава беше Тиаго Мендеш, но португалецът по-скоро често влизаше от пейката, така че тези 51 срещи са леко заблуждаващи. Той помогна с 4 гола в тях. Деймиън Дъф обаче със сигурност заслужава мястото си в 11-ката на Челси тогава. С 10 гола и 13 асистенции той беше от ключова роля в своите 48 двубоя. Може би четвъртият в средата на терена следва да бъде Джо Коул. Англичанинът игра на много различни позиции около нападателите и в 46 срещи допринесе със 17 голови участия, реализирайки 9 попадения.
Ако не бяха травмите, сигурно Ариен Робен щеше да заеме неговото място. Нидерландецът обаче участва само в 29 мача, но в тях беше страхотен – 9 гола и 11 асистенции. Няма да е честно да не споменем е по-рядко използваните Алексей Сметрин, изиграл 25 двубоя, Иржи Ярошик и Джереми с по 20 срещи, както и Скот Паркър с още 11.
Няма спор, че тогава Челси заслужаваше дори повече от онзи злощастно развил се полуфинал в Шампионската лига срещу бъдещия носител на трофея Ливърпул. Няма спор, че това беше един уникален тим на „сините“, който дълго ще бъде помнен. А и наставникът Жозе Моуриньо беше наясно във всеки един мач точно на кои 11 да заложи, за да постигне целите си. Нещо, което е необходимо и сега на Челси.
Предстои да видим дали този английски тим ще успее поне да стигне до трофея в Лигата на конференциите, а до тогава може да прочетете за един от най-добрите му отбори.
Чети ни отново!
Снимка: Chelsea Football Club – Facebook
